Имам си една теория относно подслушването: няма нищо лошо в това да дадеш ухо на нечий разговор в автобуса или тролея, ако човекът говори достатъчно силно и свободно, разбира се.

Хората обичат да споделят с непознати. Сякаш сядат пред чист бял лист и, необременени от стари цветове и отминали детайли, рисуват себе си така, както искат. Не се притесняват за впечатления и последици, защото такива няма – образът живее от пазарчето “Борово” до подлеза на НДК и после се губи сред миризмата на чанти и шума от продупчени билетчета. Тогава има ли значение колко точно са слушателите? Не. Но виж, да запишеш подслушан разговор – това си е почти престъпление. Да откраднеш нечий чужд образ и да го накараш да живее я в някой файл, я в някой мухлясал дневник – някак си не е честно.

Това е теорията ми отностно подслушването. За жалост я измислих доста след като чух и записах разговора на двете баби в девятката. Едната беше много мъничка и блага, с тънка бяла плитка – точно като плитчиците на бабите в градската баня във Велинград. Като малка се чудех как може да са толкова рехави. Другата, забързана и по-запазена, носеше черна шапка с пискюл. Баби като баби, ама нали си нямах друга работа…

– Извинете, кой номер беше? Съвсем не погледнах – попита забързаната, като седна.

– Девятка – отговори благата. – Тук върти.

– Да, благодаря. А нали стига до Петте кьошета?

– Да, да, не се безпокойте.

– Благодаря – но тя май доста се безпокоеше. – Там преди спирката в подлеза, нали?

– Да, там. Преди подлеза.

– Благодаря.

– Няма защо.

Помълчаха минутка, но не прекалено дълга. После бабата с пискюла се обади, като че ли да продължи мисълта си:

– Тя снаха ми там има магазин. За цветя. Не точно на спирката де, близко.

– А-а.

– Няма много клиенти. Никой не купува цветя.

– Така е. Не само цветя. Моят внук помагаше в един магазин това лято. И там нямало много клиенти – така ми каза.

– Няма, няма. Никой не купува. Особено цветя.

– Хората нямат пари – каза благата с една такава проста усмивка, все едно казваше “аз нямам пари”.

– Нямат. Пет-шест души да си купят по нещо на ден – пак добре. Иначе се спират да разглеждат. Той магазинът е на хубаво място. Ама не купуват.

– Жалко е.

Бабата с пискюла замълча, после едва забележимо кимна с рамене и каза:

– Аз купувам. За сина ми. Той синът ми почина преди два месеца.

–  О-о.

– За него купувам и му ги нося.

– Той сигурно е обичал.

– Много. Той беше много добро момче – очите й светнаха и угаснаха и после светнаха пак с една друга, по-мека светлина. – Има двама сина и една дъщеря, внуците. Всичко правеше за тях. Сега никой не ходи да му носи цветя. Само аз ходя. Да му занеса малко цветенца. Той много обичаше.

– Това е хубаво.

– Много добро момче беше. Как си отиде. Сега никой не ходи при него да му носи цветя. А той правеше всичко за тях.

– Тъжно наистина.

– Тъжно.

Думата се разтвори бавно във въздуха. В последвалата тишина се почувствах малко виновна, че седя толкова близо с моите седемнайсет години, че отивам на среща с момче, което не ме интересува, и че не ям леща само защото е кафява.

Благата баба ме изпревари:

– Пък аз вчера бях на лекар. Имам някакво заболяване – и аз не разбрах точно какво. Няма лекарство, вика, два месеца. До два месеца и няма да ме има.

– Наистина ли?

– Така ми вика вчера докторът. Не казах на децата, да не се натъжават. Няма да им кажа. Те са добри деца. Не искам да ги виждам тъжни.

– Имате ли внуци?

– Да. Момче и момиче. Малки са още. Да не се натъжават.

– Два месеца значи?

– Два.

Помълчаха още минутка, но не прекалено дълга. Те знаеха колко струва времето.

– Ами да дойда да ви видя? – обади се бабата с пискюла.

– Ами елате – отовори другата, благо

– Ще дойда. Да ви донеса малко цветя. Тя дъщеря ми сама си ги отглежда и ги продава. Хубави цветя.

– Много хубаво.

– Да. Добре. Ще дойда да ви видя и да ви донеса малко цветя. След два месеца. Ако ви няма, ще ида да видя сина ми. Той винаги е там.

Това си казаха ония баби в девятката. Може би не трябваше да го записвам и да го запазвам без разрешение, но сега вече не мога да го изтрия. Пък и е толкова хубаво, че почти може да мине за измислица.