Имам си една теория относно подслушването: няма нищо лошо в това да дадеш ухо на нечий разговор в автобуса или тролея, ако човекът говори достатъчно силно и свободно, разбира се.

Хората обичат да споделят с непознати. Сякаш сядат пред чист бял лист и, необременени от стари цветове и отминали детайли, рисуват себе си така, както искат. Не се притесняват за впечатления и последици, защото такива няма – образът живее от пазарчето “Борово” до подлеза на НДК и после се губи сред миризмата на чанти и шума от продупчени билетчета. Тогава има ли значение колко точно са слушателите? Не. Но виж, да запишеш подслушан разговор – това си е почти престъпление. Да откраднеш нечий чужд образ и да го накараш да живее я в някой файл, я в някой мухлясал дневник – някак си не е честно.

Continue reading →